Един мъж, видимо с опит, но все още млад и жизнен, се оплакал на своя ментор. Бил дързък и всеотдаен. Работел много и успявал да накара да работят и другите. Получавал подаръци от съдбата, но с много труд и усилия, повече обаче, уви, тя му взимала.

Страдал човекът и че се скитал самотен, въпреки че успял да издигне дом. Но домът му бил празен. Не защото жена не била влизала в него, но всяка пристъпила прага му, скоро си отивала.

Попитал той съкрушен, изплашен, че ще загуби тонуса на живота си, готов душевно да се срине:

- Учителю мой, толкова красиви жени държах в ръцете си и бяха мои. Така ми обещаваха. И колкото имах, толкова разводи оставих зад гърба си. Толкова се старая и давам толкова от себе си, а съдбата ме наказва, сякаш съм сторил в минал живот тежко провинение, което трябва да изкупвам. Защо с толкова трудно успявам? Бих искал да съм малко щастлив.

Погледнал го старецът-учител с благ поглед, не с очи, а със съществото си, което се стелело като аура в диаметър около му и тихичко рекъл:

- Намери, дете мое, обич на ангел! Само така в живота ти ще върви...

Източник: http://rumitassew.blogspot.com/feeds/posts/default

Намерих импровизирания албум от преди, може би, две години. Слушам музиката, подбрана от най-влюбения ми период от живота и... Започвам да губя твърдината под краката си.
Вглеждам се в любовта като малка снежинка в ръката ми, толкова прекрасна, загадъчна и нежна и, имаща само миг в топлината на шепата ми...
Времето на любовта казват е 3 години. Толкава е трайността на бурните чувства, на силните емоции, на времето, когато мисълта за другия хвърля в хаос всичките ти сетива и ги изостря до краен предел, тогава, когато ароматът на нечия кожа може да предизвика взрив от ендорфини и серотонин, за да напълни устните ти с форма и цвят на малини...
Не, не беше така при мен. Не заради малините или аромата...
Мисля си, колко си заслужава, когато сме влюбени, да не губим време за тривиални обикновени неща. Сега жадно поглъщам музиката и ми се иска така настървено още да бях записвала, да бях разхвърляла дори цветните туби, без посоки, както детето умее, за да създаде в стената до себе си път към вселена...
Никой друг не би могъл да създава така, както влюбеният, дори мечтателят, дори пътешественикът, не би могъл...
Спомням си, как преди години уморена, не, изцедена, унищожена, почти заличена от делника, реших да се върна към детска мечта... Само тук може би е странно възрастен наред с кандидат-гимназисти или студенти да тръгне на курсове по рисуване.
Това е може би първият талант, открит и изоставен, някъде закърнял още в годините на детството... Но един ден си спомних лекотата, с която съчетавах цветовете и разчупвах светлината. Без техника, без форма, без правила, но на преподавателката ни художничка така и харесваше...
На урока като възрастна открих, че ръката е просто като замръзнала...
Преди месец прегледах трите рисунки от този период. Да, може би стават, показват око, но душата ми замръзва, с всеки щрих, на молив, с всяко нанасяне на нюанс, сякаш гледам бездиханни сълзи...
Днес, гледам списъкът с блогове и откривам, че художникът, който преди 3 години съм избрала в листата, е започнал да внася повече светлина, като пеперуда, която току-що се откъсва от цвят, жените продължават все така да изследват човешката душа, момичето с момиченцата все така продължава да създава светове с кулинарната си страст и междувременно се е превърнала във фотограф...
А аз сякаш вървя по някаква синьо-сивкава пътека, спокойна и леко усмихната, в права линия, със слушалките, които губят ритъм от време на време, заради страстите на сина ми... Без да спирам хвърлям поглед през моето дясно рамо. После бавно обръщам глава към лявото. Защо някак в този живот не успях да събера едната с другата любов, а ги разделих на реалната и мечтаната?...
Напоследък се улавям, че съм обърнала нещата някак, и работата ми се е превърнала в хоби, с душевното спокойствие, което само то може да създаде, а хобито създава някаква празнота в сърцето ми.
Слушам гласът на влюбен човек, в ритъм, който събира реалността, мечта, и дори мокри сънища в едно... Опитвам се някак жадно да се храня от звуците, които съм улавяла преди в полетите.
И откривам за себе си всъщност, доволна ще бъда, когато в работата си бъда толкова влюбена.
Прости ми, Слънце, но и ти още не си го изпитал. Остава ти само едно стъпало. :)

Източник: http://rumitassew.blogspot.com/feeds/posts/default

Пак прогоних съня си, преследвал ме през деня, заради рано отворени очи дори в края на седмицата. След отметнатата работа и болката в мускулите, след противоречивата радост и горест в един ден, отварям широко очи.
Всъщност, какво иска да каже безсънието ми безжалостно на моето полубудно съзнание. И този път ли жестоко разбули както винаги, прозрение за усещане в самота и защо ли?
И отново се връщам към нечии устни, за да отпратя анализа на ума ми. Отдавна се уморих да пресмятам, колко добро и колко лошо ми дава действителността. Просто я подчинявам и я използвам да ми дава това, от което на момента се нуждая.
Поглеждам с дълбоки очи в душата си и се питам, защо ли трябва точно сънят ми да ми напомня защо съм жива.
Целувам наум желани уста и потеглям, както винаги надалече. Само аз мога така, да пътувам както птица за първи път е овладяла крилете...
Този път със сигурност знам какво душата ми не харесва. Няма начин хляб ще и дам. Грешката беше там, а не в сърцето.
Само място където огън да дам, търся, и стана желана,
Когато до гнездото открия скала, от която за полет да мога всеки път отново да се изтласквам.
Ех, момче, как горчат и са сладки твоите устни...
И как бих целувала те до там, където мракът теб и мен ме погълне.



Източник: http://rumitassew.blogspot.com/feeds/posts/default

Това би трябвало да е приказката, в която се разказва как загубих посоката. И това се бе случило, толкова неусетно, че в един сив делничен следобед просто разбрах, че тялото ми е пусто.
Може би все пак не бях закъсняла, защото след седмица-две неусетно се хванах как не мога да спра сълзите спонтанно стекли се от уморените ми, макар събуди ли се преди час, очи.
Завоят не беше толкова огромен, нито толкова дълъг, но бе отколнение, чиято цел чисто и просто се бе изгубила. Движех се като обезнадежден моряк под небе без звезди и мъртво море, човек не изпитващ вече нито глад, нито жажда...
Последната сълза е все пак надежда. Разчитам през неистовите викове на душата ми думи, пътуващи в някакво безвремево измерение...
Трябва някак да призовеш малкото слънчеви лъчи в шепа, за да можеш да събудиш слънцето, защото не то изгрява, а ти правиш изгрева.
Отново като момиче, може би като онази дрипава кибритопродавачка кътам малкото огън, останал в душата ми, с надежда и този път да не загине...
Зимата е красива по своему. Мечтите може би ухаят на Коледна пуйка... Но уви, сърцето се храни само с едно...
Да предизвикваш любов и да хапеш, когато целуваш!

Източник: http://rumitassew.blogspot.com/feeds/posts/default

Имало едно време... Двама души. От племе, в гори тилилейски, което не познавало облеклото, а все още само кожите.
Та, боговете решили да изпитат тези двамата за креативност. На единия дали купчина речни камъни, на другия - диаманти.
Суркали се, суркали се двамата. Първият захванал да премята камъните и подир време от игра и подхвърляне започнал да ги реди и си съградил къща. Вярно, малка като колиба, но къща.
Вторият опипвал диамантите, гледал как се пречупва светлината в дъга през тях, забавлявал се искрено. Но му омръзнало. Зарязал диамантите и тръгнал да дири топлина и препитание в гората.


След 30 000 години
Боговете решили да подложат човеците на същия тест. И този път единият мъж изградил къща. Устроил се, приютил и други, създал град.
Вторият заровил имането си. Когато огладнял продал диамант. И така през целия си живот продавал камъни срещу хляб и топливо, и даже се радвал на добра популярност. Но един ден, колкото и да ги броил, те свършили...


След може би още толкова години
Боговете решили да разменят суровината и този път на първия дали диамантите, а на втория камъните. И се съсредоточили какво ще стори последният. Той преброил камъните, после ги измерил, направил чертеж, най-хубавите решил да постави в основите, останалите да иззида и залее... Още на втория ред съсипал материала.
Както си подхвърлял диамантите първият открил, че може да създаде точило. Направил възможно най-голямото. Тогава прорязъл скалата отсреща на блокове и си направил писта, от която вече звездолетът му можел отново да се върне сред звездите :)

Източник: http://rumitassew.blogspot.com/feeds/posts/default