Ще пиша отвлечено.
Може би. Или загатното.
От известно време нося пръстен.
Масивно сребро.
Голям и кръгъл, абсолютно подходящ да бъде печат.
Дори знам, или знаех, какво точно да гравирам на него.
До днес.

Първо. Защото осъзнах, че той е като огледало. И всеки мой събеседник има възможност да се огледа в него и да се запита - всъщност харесва ли се?
Приятно занимание да наблюдаваш как другите се оглеждат.
Но с това и ми напомня - докато общуваш с другия се оглеждай: харесваш ли се ;)
По-трудно е.
А и има опасност в плетеницата от образи да загубиш същността на разговора...

Второ. Докато седяхме в парка и обсъждахме отдавна отлагани, заради продължителен натоварен работен период, теми, когато погледите ни бяха заети от опитите на хлапето да скача, отскача с колело или скейтборд на и от рампи, късноследобедното слънце кацна върху огледалото на ръката ми.

Топло е.
Радвах се на две слънца.

Понякога само един отразен образ е способен да върне усмивката ни дори за секунди :)
Важно е да го познаеш кой е.

Мога ли да скрия от теб, че те харесвам?
Мисля, че не.
Играя си на слънчеви зайчета...
;)

Източник: http://rumitassew.blogspot.com/feeds/posts/default